В слънцето на смъртта
Тези дни в Долна Баня се потапяме в топлите води на живота с темите за Края… и началото в ритрийт групата с Виргиния Захариева.
Тази група не продава. В нея не можеш да се включиш, освен ако не си стигнал до един вътрешен предел и не си готов радикално да смениш посоката. Смъртта ни кара да бъдем абсолютно откровени, крайно честни със себе си и фактите и безмилостно разголва фустите на всичките ни личности, илюзии и идентификации.
Повечето хора се страхуват от смъртта, защото се чувстват, сякаш не са живели истински, смятат, че са пропуснали твърде много или търсят бягство от непосилните събития на живота в утешението на Края. Психолозите отдавна са го установили: колкото по-голямо е усещането за неизживян живот, толкова по-силен е страхът от смъртта.
Смъртта не идва накрая; тя е самият процес на живота, защото това, което ни е познато като живот, ще ни бъде отнето. То изчезва; във всеки момент го губим. Животът е като пясък в пясъчен часовник. Във всеки момент пясъкът изчезва и ти не можеш да направиш нищо. Процесът е естествен и необратим.
Виктор Франкъл, създател на логотерапията, твърди, че начинът, по който можем да се почувстваме комфортно с пясъчния часовник на живота си, е да се научим как да живеем в настоящето, с приемане, тоталност и осъзнатост. Това, казано от човек, преживял 4 концлагера, е истински диамант за подход към живота.
Как се отнасяш към онова, което идва към теб в живота? Как заставаш, гледайки към своето минало? Понякога ужасът от смъртта ни завладява до такава степен, че ни прави неспособни да живеем пълноценно. Макар и неосъзнат, страхът от смъртта често е в основата на редица психични разстройства: необяснима тревожност, депресия, фобии, страх от остаряване… Прозрението за нашата смъртност често излиза наяве вследствие от пробуждащо преживяване: съновидение, болезнена загуба (смъртта на обичан човек, развод, загуба на работата или дома), болест, травма или напредването на възрастта.
Въпреки че смъртта ни погубва, съзнанието за нашата тленност може да спаси живота ни, твърди Ървин Ялом. Да го спаси от какво? От пропиляване. Щом се конфронтираме с факта на своята преходност, ние започваме да пренареждаме приоритетите си. Да общуваме по-задушевно с любимите хора, да се наслаждаваме по-интензивно на красотата на живота и да поемаме с повече готовност рисковете, необходими за личностното ни израстване.
Благодаря на всички участници за техните лични истории, през които за пореден път можем да си припомним с възторг за капацитета на живота в нас да се възстановява, съ-гражда и да продължава да изненадва.
Ларошфуко беше написал, че „Слънцето и смъртта не могат да се гледат в лицето”. Можем само да усещаме въздействието на неизменното присъствие на смъртта върху нас. И ако приемем факта, че времето ни е ограничено, ще можем да живеем по-истински и с повече ентусиазъм. Защото в светлината на смъртта редица тревоги изглеждат маловажни: страхът от отхвърляне, притеснението как ни възприемат другите, стремежът към материален просперитет – всичко това вече няма значение. Хората са принудени да преразгледат приоритетите си и да се освободят от всичко излишно.
Колкото по-пълноценно живее човек, колкото по-пълно реализира потенциала си, толкова по-малко се страхува от смъртта. Ключът е в добрия живот: само така ще успеем да се освободим от съжаленията за нещата, които не сме направили. Това може да стане, само ако изпитваме удовлетворение от нещата, на които се отдаваме.
И още нещо: трябва да се докоснем до онова “себе си” отвъд всичко, с което сме се идентифицирали. Само тогава, след всичките загуби, можем да преживеем онова, което НИКОГА НЕ УМИРА.
