Стефан Хауснер гостува в България през месец юни. С дългогодишен опит като лечител и водещ на семейни констелации, той представи своя подход към болестите и симптомите и показа някои от важните прозрения и движения, които е нужно да осъществим в себе си, за да се излекуваме и да се поддържаме здрави.
Интервю на Анна Стоянова
Aнна: В книгата си "Дори да ми струва живота" вие подчертавате, че нашия живот и нашето щастие се влияят от начина, по който се отнасяме към нашите родители и нашата фамилна история. Ако искаме да поемем отговорност за собственото си щастие и свободата да живеем собствения си живот, какъв съвет бихте ни дали? От къде да започнем?
Хауснер: От гледна точка на семейните констелации, човек може да живее свободно, само ако пусне родителите си. Аз много дълго изследвах какво точно означава това, да пуснеш родителите си, и как да се случи това. Да пуснеш родителите си означава да си в резонанс с тях, да съумееш да получиш от тях, онова, което е било възможно и да се съгласиш с факта, че ще има и друго, което не си могъл да получиш в детството си и няма да можеш да получиш повече. Ако не успеем да се освободим от неудовлетворените си копнежи, нужди и желания, тогава започваме да търсим тяхното осъществяване в личните си взаимоотношения, в бизнес отношенията си или от децата си. Онова, което ни пречи да живеем живота си свободно, са всичките ни незадоволени желания. И, разбира се, когато и нашите родители на свой ред са били травмирани, те не са могли да дадат любовта, която ни е била нужна и затова за нас, като деца, много ситуации са останали незавършени. Нашите неудовлетворени копнежи създават проблеми на много нива и последствията от това са, че се чувстваме нещастни. Когато сме малки, ние нямаме много опции, зацикляме в копнежите си по неизпълненото, но ако искаме да пораснем, щом вече сме големи...
Aнна: Можем да започнем терапия.
Хауснер: (смее се) …да, можем да се научим как да надраснем своите копнежи. Можем да достигнем до мястото, от където да осъзнаем, че имаме всичко, което ни е необходимо - оцелели сме - и ако признаем това, можем да започнем да живеем живота си пълноценно.
Aнна: В семейните констелации виждаме, че първопричината за всичките ни хронични заболявания, емоционални блокажи и дългосрочни симптоми се коренят в събития, случили се в семейната система. Кои са често срещаните несъзнателните динамики, които често водят до болести?
Хауснер: Това е темата на цялата ми книга. Това е голям въпрос и може да изчетете подробно изследванията ми в книгата. Но както казва Карл Юнг, "Най-големия товар за едно дете е неизживения живот на неговите родители". Това означава, че една от ключовите динамики, пораждащи болести, е че се опитваме да поемем тежестите на нашите родители - всички онези неща, които те не са успели да изживеят, ние се опитваме да осъществим - като цяло се опитваме да направим родителите си щастливи, каквото и да ни коства това.
Отговорът на въпроса отчасти е и заглавието на книгата ми - "Дори да ми струва живота" - това всъщност означава, че сме готови да жертваме собствения си живот, за да спасим родителите си. Както вече казах, най-голямото предизвикателство за децата е неизживения живот на техните родители - от една страна ние се опитваме да живеем онова, което те не са могли да преживеят, а от друга - да поемем техните товари.
Aнна: И цената, която плащаме за това, е че оставаме нещастни, защото не е възможно да живеем живота на някой друг. Така ли е?
Хауснер: Както казва Берт Хелингер, всеки успява в собствения си живот, но ако се опита да управлява живота на някой друг - съзнателно или не - се чувства натоварен, изтощен и вероятно и това е причина да се стигне до болести и симптоми.
Aнна: Епигенетиката и невронауката подкрепят изследванията на системната работа като разкриват как събития в живота на поколенията назад влияят на гените и как, учудващо, дори информация и спомени за тези събития могат да бъдат предадени на следващите поколения. Нашата фамилна история е част от нас, оформя личността ни, като ни дава и силните, и слабите ни страни. Можем да наследим различни видове травми. Но можем ли също така да наследим и устойчивост и сила? И има ли нещо, което можем да направим, за да активираме тези аспекти?
Хауснер: Да, разбира се, че можем да наследим и устойчивост, и сила, а най-голямата сила идва, ако успеем да се свържем с нашите предци, когато свободно гледаме към тях без никакво осъждение, когато можем да ги приемем точно такива, каквито са - тогава те се превръщат в ресурс.
Aнна: Какво имате предвид, когато казвате "да ги приемем такива, каквито са"?
Хауснер: Когато можем да кажем: "Не искам да те променям, дори и да си ме наранил; просто ти давам място и признавам, че ако бях живял живота, който ти си живял, може би до голяма степен бих станал и аз същия като теб".
Има и още един важен аспект, който да отбележим: изглежда, че травмата се предава от поколение на поколение, но както вече знаем от терапията на травми - травмата не е събитието, което се случва отвън, а е онова, което се случва вътрешно - в тялото ни. Тя е нашата вътрешна реакция в трудна ситуация. Затова в семейната история не е важно само какво се е случило, а как са се отнесли потърпевшите към ситуацията. Ако успеем да променим нашата вътрешна реакция, можем да променим живота си.
Aнна: В книгата си вие обяснявате, че на болестта не бива да се гледа като проблем, който застава против живота, а като сигнал или знак в посока на разрешение, на лечение. Бихте ли казали малко повече относно тази нагласа?
Хауснер: Често срещаното вярване е, че болестта е против живота. Но всъщност това не е така, тя се явява отклик на дадена скрита ситуация. Болестта я създаваме ние - като реакция на дадени житейски събития. И както вече споменахме, когато можем да променим нашата нагласа относно дадената ситуация, можем да променим и живота си. За да имаме пълната си сила да извършим този лечителен процес, не бива да съдим болестта като нещо вредно, а да съумеем да се предадем на болестта и нейните послания, да признаем онова, което носим и че болестта е била най-добрият начин, по който сме могли да реагираме до този момент. Което не означава, че не можем да се справим и по по-добър начин. Такъв, какъвто съм, с тази болест или симптом в момента, е най-доброто, на което съм бил способен до тук. Но има обществено осъждане на болестите и когато се разболеем, се чувстваме така, сякаш се е случило нещо нередно. Подобна нагласа изчерпва силата ни. Всяко нещо, което се появява, идва като реакция на живота, който протича и, както казах, не е важно какво се е случило, а как реагираме на него. Тук се прилага същият принцип - нашата нагласа към болестта може да промени болестта.
Книгата "Дори да ми струва живота" можете да поръчате от тук:
https://www.artstherapyinstitute.bg/item/book-dori-da-mi-struva-jivota
