Наскоро гледах филм, който не е нов, но не успявах да го вместя във времето доста дълго. Накрая се оказах в хотел в горещ град, където бях напълно анонимна - това винаги дава усещането все едно си на края на света, така че нищо не ме привличаше повече от климатик и усамотяване в чужда история.
The Worst Person in the World, („Най-лошата личност на света“), отнесъл награда от Кан за главна женска роля и кандидат за Оскар е на норвежкия режисьор
Joachim Trier. Интимно кино, опаковано в красива северна меланхолия, със запомнящата се главна героиня Юлия.
Пиша за този филм, защото чрез събитията и изборите в живота на главната героиня, той добре описва цяло едно поколение, обречено да се дави в океани от избори, където удовлетворението винаги се помрачава от въпросите:
„Щастлив съм, но мога ли да бъда ОЩЕ ПО-ЩАСТЛИВ?“,
„Мога да бъда какъвто пожелая, но как да бъда ВСЕ ПО-РАЗЛИЧЕН за себе си“,
„Мога ли да остана ПОСТОЯННО в любовта и възможно ли е това с един партньор?“
“ Защо се чувствам като “лош”, когато просто не съм като другите?”
Филмът спокойно и без излишен драматизъм откроява темите за скуката на битието и в какво откриваме смисъл, за установяването в дадена идентичност и свободата да продължаваме да се себеоткриваме, за отдаването и вечното търсене на любовта, за значимостта на другите в живота ни и изначалната ни самота.
Юлия е опитващ и несигурен в себе си човек, не довършва нещата, но има хъс за живот и пълно позволение да експериментира. Записва медицина, преминава в психология, разбрала, че душата я интересува повече от тялото, накрая избира фотографията, но само може би. 30-годишната жена е насред екзистенциална криза, докато се лута между кариерата, романтичните си избори и нежеланието за самоопределение. Дори и да ми изглеждаше леко дразнещо в началото, отказът й да се впише в клишета някъде малко след средата започва да ми харесва.
Отчасти емоционалното непостоянство на Юлия, липсата й на увереност и трудността й да се свързва с мъжете се дължи и на връзката с баща й. Той непрекъснато намира поводи за да не я вижда, подхранвайки чувството й за неудовлетвореност, несигурност и непринадлежност.
Драматургията преминава през трогателни първи и следващи срещи, съдбовни раздели, разминавания. Юлия връхлита насред парти с непознати, флиртува със случаен някой, небрежно и естественно, забравя за всичко за няколко часа, живее анонимно, извън сценария на ежедневието си.
Спонтанността е бунтът й, желанието да е жива, да върви през живота като през приключение, да е отворена за случвания, за любов, за внезапни житейски завои. Едно безразсъдство, което често забравяме или окачествяваме като фаза на младежките години, просто защото завиждаме на онези красиво луди хора, които се осмеляват да го запазят в живота си. Помня, разбира се, и най-популярната от филма сцена с нощта, преливаща неусетно в ден - съкрушително красива картина, с вкуса на ранно влюбване, но тъй като ТОЙ е непознат, на когото ти дори не знаеш (и не искаш да знаеш) името, си всъщност влюбен в човека, който си ТИ в този момент.
Това, което прави Юлия толкова очарователна героиня, е екзистенциалният й отказ просто да приеме това, което й се предоставя. Не се отказва да СИ ДАВА ШАНС, ДА ПРОБВА. Несъкрушимата й независимост я прави оригинална, макар и често объркана, неподатлива, но много чувствителна, трудно вписваща се, но жива.
Филмът е и за самоподценяването, както подсказва ироничното заглавие. За търсенето на истината за себе си и мястото в света. Точно неудовлетвореността прави Юлия жива, позволението да греши й дава възможност да се познае, хвърлянето в живота и любовта изграждат силата й. Този филм е вдъхновяващ – за това да си припомним как да живеем с тоталност, да си позволим да експериментираме, да не се примиряваме с предоставеното или сигурното, а да се движим в живота с любопитство, с отворени сетива, с красива лудост и желание за ОЩЕ И ОЩЕ живот.
След филма градът, в който съм, оживява. Слагам кецовете и се изгубвам в улиците му.
