Този месец за 15 път ще се проведе София Прайд. Аз лично смятам да бъда част от това събитие с категорична позиция „за“ и с искреното недоумение как може все още да има различни мнения по темата?!

Наскоро имах разговор по БТВ по повод трудността ни да приемем различната сексуалност, особено, когато става въпрос за човек от семейството. Как родителите да говорят с децата си, споделили, че са хомосексуални? Колко големи са табутата в обществото ни? Какво е добре да знаем за психологическите и емоционалните последици от отхвърлянето - на себе си или на детето си?

Ето някои извадки от интервюто:

Всеки човек е комбинация от милион неща - навици, хобита, мечти, умения, таланти и дадености. И ако едно от тези милион неща е, че си гей, трябва ли то да се превърне в единствено определящото качество? Логично е да кажем - не, но реално така се случва по-често, отколкото признаваме пред “широко скроените” си приятели!

Всички сме много неща и сексуалността е само едно от тях. Различна или традиционна – тя е просто част от уникална ни идентичност. Според психолозите, сексуалната ориентация и половата идентичност са естествено формирани компоненти от психиката на човек и те не могат да се „избират“ или „научават“, нито да бъдат „правилни” или „сбъркани”.

Хора с различна ориентация са се раждали и се раждат във всяка епоха, култура, раса и географска област. Но въпреки, че живеем в развито и свободно общество, все още съществуват стереотипи, предразсъдъци и нагласи, които заклеймяват, потискат и унижават различните.

Тази емоционална травма е най-голяма, когато се случва между близки хора. В семейството. Когато срама засенчи любовта, а страха прекъсне споделянето. Тогава доверието се измества от лъжата. И така, думи като отхвърляне, разкриване, контрол и безсилие, стават част от всяка история за различност.

Темата е свързана с толкова много предразсъдъци и табута! Като че ли хората стават по-толерантни да говорят и приемат различните по принцип, но не и когато става въпрос за някой от семейството им! Така ли е и защо е толкова трудно?

Трудността идва от там, че темата започва да ни касае лично, става ОТНОСНО НАС. Много родители се идентифицират с децата си и смятат децата си за свое продължение, дори имат проекции те да се превърнат в „ по-добрата им версия“. Имат прогнози и очаквания, предначертан план за тях. И изведнъж тези планове рухват! Техните очаквания не могат да бъдат изпълнени! Плановете им за бъдещето са осуетени и родителите веднага мислят: „Какво направих, за да причиня това?“ „Къде сгреших? Търсят вината в себе си или в средата: „Моето дете не е ТАКОВА! Неговите приятели го развалиха!“

Независимо в какво проявяваме РАЗЛИЧНОСТ, първата реакция е: „Не съм като другите“, тоест, „Не принадлежа“, „Ще бъда осъждан, обсъждан, изключен“. Лесно е, когато си „като другите“. „Всички правят така“ - тоест не трябва да полагам усилия, мога да мина незабелязан. Масовото се приема за валидно. Ексклузивното се подлага на съмнение. Изисква се смелост и силна индивидуалност, за да можеш да застанеш с малцинството, да се ОТЛИЧИШ.

Различността поражда агресия, защото инстинктивната ни реакция е да се предпазим от онова, което не разбираме. Нямаме заложена програма за усвояване на новото без първоначална съпротива и страх. Но именно новото ни кара да се променяме, да се разширим, да излезем от познатото. То движи света напред, надгражда ни, отвежда ни на непознати територии, към нови открития, преживявания и разбирания. То ни трансформира, но е нужно да бъдем отворени, за да го усвоим, приемем и интегрираме.

Разкажете ни от вашата практика, какво се случва обикновено в семейството и близкото обкръжение, когато се сблъска с този проблем?

Първата реакция на родителите често е СТРАХ, ОТХВЪРЛЯНЕ, ОПИТ ЗА ВЪЗВРЪЩАНЕ НА СТАТУКВОТО, СРАМ, ВИНА, САМООБВИНЕНИЯ, защото детето ми, респективно и аз, се идентифицирам като различен, което на български често се превежда като „по-слаб“.

Понеже много от плановете на родителите за бъдещето на детето се сриват, те често страдат от загуба на идентичност. „Дали ще имам внуци? Сега как да се отнасям към детето си? Как да говоря за това?“ Също така често се страхуват за бъдещето на детето си, защото смятат, че то така ще има по-труден живот. Но не осъзнават, че всъщност НИЕ го правим по-труден, насаждайки в младия човек усещането, че е роден сбъркан, създавайки му чувство за вина или срам.

Няколко грешки, които родителите допускат:

- Смятат, че това е фаза, и че детето ще го изживее и ще се върне към нормалното

- Смятат, че детето е твърде младо, за да знае със сигурност

- Опитват се да намерят кой е виновен

- Избягват темата или започват да я пазят в тайна от останалите членове на семейството или обществото

- Използват религията или морала или дори биологията относно репродукцията на човешките видове като оправдание да се отрече сексуалната идентичност

Какво е важно за родителите да знаят? Какво е поведението, което ще съхрани отношенията?

Важно е да се знае, че приемането е процес. Той се случва двустранно – синовете и дъщерите трябва да дадат време на родителите си да преживеят новината, да се адаптират, да приемат. Родителите трябва да дадат време на отношенията помежду им да се стабилизират, на живота да продължи с любов, сигурност и уважение, да осъзнаят, че детето им е вече пораснал и самостоятелен млад човек със свой личен живот и потребности, да го пуснат в неговия индивидуален път. Да се откажат да контролират, манипулират или да се опитват да върнат нещата към статуквото – познатото, в което те се чувстват уверени. Да прегърнат промяната, новото с всички предизвикателства, да се опитат да погледнат света, любовта и живота през очите на своята дъщеря или син. И да вярват в тях.

Това дете е същото, което е било до вчера! Нищо не се е променило – неговия интелект, сърце, сила, качества. Не го отхвърляйте, само защото ви е признало своята истина. Не го наказвайте заради смелостта му да го направи. Благодарете, че ви се е доверило. Дайте му пълната си подкрепа. Уважете чувствата му, без да ги пренебрегвате като „само фаза“. Ако имате колебания по темата, потърсете помощ от специалист.

Фактът на признаване от страна на детето показва много неща:
- Предварителен дълъг период на проучване и подготовка, през който е минал младият човек, преди да се определи. Терзания, тревожност, страх, предварителна вина и накрая – поемането на риска да пожертва всичко, в името на това да защити себе си. Нима не ги учим самите ние, че е важно да застанат зад себе си и да се заявят? Сега е момента да им го покажем в действие, като застанем зад тях точно в този труден момент, както и във всички други пъти след това, когато ще им се налага да се борят с предубежденията в обществото и да се заявяват.

Какви са съветите ти към родители, които имат съмнения за детето си, но не са говорили с тях; може да има такива, които са отхвърлили детето си, защото е различно. Със сигурност има и хомосексуални хора, които все още не са готови да се разкрият.

Не правете предположения, защото те са подхранени единствено от страховете ви и усилията да наложите контрол. Създайте доверие – среда, в която детето ви ще е сигурно, че няма да бъде отхвърлено, ако ви се разкрие. Например, говорете открито по темата без хомофобски изказвания и не допускайте друг да се изказва цинично относно хомосексуалността. Обсъждайте свободно и неутрално теми, свързани с популярни гей личности. Възпитавайте толерантност към всякакъв вид различия – не само по отношение на сексуалността. Работете с психолог относно вашите собствени ограничения, страхове, предубеждения, ако имате такива, за да може да възпитавате същите качества и в детето си отрано.

Вашето несъгласие на факта, че детето ви е хомосексуално, няма да промени действителността. Единствено ще задълбочи болката, чувството за отхвърляне и неувереността на детето ви. Искате ли да живеете с последиците от това? Искате ли да изградите представата на детето ви за един свят, който е враждебен и то да трябва да се бори цял живот, за да се крие или доказва, защото се чувства не достатъчно добро! Кое е по-важно за вас – детето ви да е уверено, смело, със самочувствие и щастливо, или потиснато и нещастно, неуверено и виновно, защото не е изпълнило вашите очаквания да бъде „като другите“?

За онези, които събират сили да се заявят, бих казала: отнесете се с грижа и любов към себе си, преди да го направите. Направете го по най-безопасния за себе си начин. Обичайте себе си за това, че сте точно такива, каквито сте! Не се опитвайте да убеждавате другите в правотата си, дори и те да се опитват да убеждават вас в своята. Не ги карайте да ви приемат на всяка цена – дайте време. Доверете се на любовта – ако е истинска, тя ще намери път и скоро отношенията ви с близките ще се подобрят. Ако ли не, значи поемате по своя самостоятелен път! Признаването е средство, чрез което да разпознаете истинските хора до себе си. Някои ще отпаднат, други ще застанат още по-силно до вас. На първо място е нужно вие да приемете себе си, да си създадете добри приятелства, алтернативно семейство, общност, които да ви разбират. И смело да стъпите в новия си свят с цялата страст и тоталност, която идва с истината за това кой си.