Говоря си често с клиенти за купчините с книги на нощното им шкафче, които изчакват реда си да бъдат прочетени и понякога не стигат дори до разлистване. Говорим си за нуждата от истински думи, за това, че книгите не могат да ни решат проблемите, за съществуването на толкова много знание и едновременно с това за изненадващата липса на реалното му приложение в живота.

Как разбирам дали една книга ми е харесала? Когато я преживявам, движа се с нея за известно време, чувствам героите й близки, а темите и диалозите й – свои. Когато не я запомням, защото съм я изчела на един дъх, но мисля за нея, когато искам да я подарявам, когато ме радва или натъжава - едно доброволно завладяване.

Книгата на Чарли Макеси е истинско преживяване. Как да не си я купиш, когато е илюстрирана симпатично (от Дамян Дамянов и самият автор), звучи и изглежда чудесно и започва така:

„Здравей!
Започна от началото, което си е впечатляващо. Аз обикновено започвам от средата и никога не чета въведенията. Чудно как написах книга, защото не ме бива много да ги чета. Истината е, че не мога без рисунки - те са като острови, до които да стигна в морето от думи.
Тази книга е за теб, независимо дали си на осемдесет, или на осем - понякога ми се струва, че аз съм и на двете. Иска ми се да е книга, в която можеш да се гмурнеш навсякъде, по всяко време. Започни от средата, ако така ти харесва. Драскай си по нея, смачкай ъгълчетата - нека да си личи, че е четена.
Повечето рисунки са на едно момче, една къртица, една лисица и един кон. Ще ти разкажа малко за тях - макар и да съм сигурен, че ти ще откриеш много неща, които съм пропуснал, така че ще карам накратко…“

"Момчето, къртицата, лисицата и конят" е деликатен и фин разказ в духа на вечните класики "Малкият принц" и "Мечо Пух", който успява да улови сред страниците си най-универсалните и съкровени човешки чувства - самотата, тъгата, приятелството и любовта.

Хареса ми, че са четирима различни един от друг приятели – които обаче са обединени от едно общо чувство – вярата в доброто, търсенето на смисъл и свързването помежду ни. Една екзистенциална книга, която ни кара да преразгледаме някои от съпътстващите битието ни страхове и мечти.
Момчето е пълно с въпроси. Лисицата е недоверчива към всички, защото е била наранявана много пъти. Конят е мъдър и нежен - и е най-голямото нещо, което нашите герои някога са виждали. А къртицата има най-очарователната философия за живота, която гласи: "Торта"!

Заедно те се впускат в онова понякога страшно, но вълшебно Диво, търсят отговори, минават през бури и се учат да обичат. Също като нас. Защото да бъдеш мил е не добродетел, а постижение и да си задаваш въпроси не е просто любопитство, а дълбока връзка с По-Голямото.
„Момчето, къртицата, лисицата и конят" е книга, която напомня, че има толкова много красота, за която трябва да се грижим. Важното е човек да следва мечтите си в движение, където и да го отведат те. Книга, която ни води у дома.

Разбира се, няма четиво, което да е за всеки. Някои, които не си падат по мечета, къртици и миловидна мъдрост, вероятно ще я отхвърлят като наивна. Но тя говори на детето в нас, на Мечтателя, на човека, който търси мястото си в света на живите неща. След тази книга се чувствам радостно притихнала. 
Обичам книги, в които думите са прости, но изненадват. В края, двамата герои стоят на брега на езерото и наблюдават чифт лебеди, които плуват в съвършена хармония. 

„Как успяват да изглеждат така заедно и съвършени?“ – попита момчето.
„Под повърхността на водата се случва доста хаотично гребане“ – каза конят.“
Краят всъщност е най-добре обобщен от самия автор:
„Надявам се тази книга да насърчи може би и теб да живееш смело, с повече добрина за себе си и другите. И да помолиш за помощ, когато имаш нужда - за това винаги се иска смелост.
Докато правех книгата, често се питах кой съм аз, моля ти се, че да правя това? Но както казва конят:
"Истината е, че всички се учат в движение." 
Затова ти казвам: следвай мечтите си в движение, където и да те отведат - тази книга беше една от моите.“