Какво е истинската подкрепа?
Почти всяка жена, включвайки и себе си, и жените в най-близкото ми обкръжение, и клиентите ми жени- е преживяла сексуален и/ или психически тормоз под една или друга форма в миналото или в настоящето. Възприели сме го за толкова “нормално”, че вече никой дори не си прави труда да го споделя, а още по-малко- да го оспорва. Средата, в която живеем, е толкова агресивна сама по себе си, че “дреболии” като отъркване в градския транспорт или обидни подвиквания се игнорират като простащини и отдавна не си даваме сметка в каква патологична среда виреем и къде израстват децата ни.
Но този пост не е анти-мъжки, нито дори цели да вменява вина. Този пост е за насилието, което започва в семейството и за личната ни отговорност, когато сме потърпевши, свидетели или дори извършители на насилие.
Помня как на терасата на първия етаж в блока, в който израснах, майката на съседчето систематично го пребиваше с колан до юношеската му възраст, а всички ние, деца и възрастни, извръщахме поглед и подминавахме бързешком, защото това си беше “тяхна работа”. Разказвали са ми небрежно истории на детството, в които родителите, иначе добросъвестни хора, периодично ошамарвали непослушното дете, защото това е най-обичайна практика и не следва да се коментира, ако “уважаваш родителите”. Замлъквала съм и пред по-ужасяващи истории, за редовен и целенасочен побой- вярно, понякога момичетата били пощадени, но момчето го отнасяло с нерядко кървави последици, а за майката да не говорим. Тя вероятно си го е “предизвиквала”.
В порастването на всяко момиче винаги се намира някой, който да й пусне ръка, език, да се отърка или директно да злоупотреби. Не съм срещала девойка без история на унижение, което дори не се квалифицира като такова, защото не обръщаме внимание на подобни пошлости, или защото подозираме, че въпросното момиче вероятно “си го е търсело”. Някои от тях се престрашават и казват на майките си, но за съжаление често тяхното споделяне не дава никакъв отзвук, освен смут и неудобство от истината и бързо потушаване на историята, все едно не се е случила.
Същите тези майки вероятно имат подобни истории в своето порастване.
И всяка една от тези истории изисква вниманието ни, защото имат дълги и режещи зъби, дългосрочни посттравматични психологични последствия за потърпевшите и за поколения напред. Извършителите се разминават с или без присъди; някои от тях се променят, други- просто остаряват, но техните жертви продължават да плащат до края. До края си.
Всяко дете, което е малтретирано, се превръща в наранен и счупен възрастен, в оцеляващ чрез инстинктите си човек, в агресор или жалка жертва. Онези, които успяват да се измъкнат от въздействието на травмата, са онези, които отказват да приключат до там. Техният живот, кауза и смисъл не завършва с акта на насилие и пречупеното им достойнство- а напротив, започва там, където са били насилени. С изправянето, с борбата, с не-мълчанието, с действието на непримирение, със заявеното право и търсенето на възмездие.
А другите, които сме свидетели на тези действия, можем да подкрепим гласовете им, като си припомним личните си истории, когато посрещнем малодушието и агресията в себе си и в другите без капка толерантност, когато разберем корена им и работим усърдно всеки ден, за да го излекуваме. Когато ние самите можем да бъдем протегнатите ръце, в които да се скрие едно уплашено дете или наранен възрастен. Когато научим децата какво е себеуважение.
Най-простото нещо, което можем да направим, най-първото, за да инициираме промяна, е да ЗАПОЧНЕМ ДА ЧУВАМЕ. Да се отворим да изслушаме смелите крехки гласове на хилядите потърпевши наоколо и да не цъкаме с език “и тази ли…”, “пак ли…”.
Другото е ДА ЗАПОЧНЕМ ДА ГОВОРИМ. Да не оставяме нито едно кътче на срам в душата си, ако носим история, която ни вменява унижение или нередна вина, защото срама е само за извършителя. И за онези, които си затварят очите пред насилието.
Срамът се лекува, когато го изложиш на показ - като рана, която може да зарасне, само ако я откриеш. Защото да живееш живот с достойнство и да откажеш да бъдеш жертва означава да излезеш от своя малък личен свят и да оставиш след себе си посланието за не-примирение, свобода и сила, която може да послужи на много.
Третото е ДА РАЗБЕРЕМ КАКВО ОЗНАЧАВА ПОДКРЕПАТА.
Давам си сметка, че насилието се случва и остава без отклик, често защото наистина не знаем как да реагираме на него и какво означава подкрепа- на себе си и на другите. Реагираме неадекватно, защото нямаме никакъв капацитет да поместим болката- своята и на другите. Подкрепата всъщност е в емпатичното свързване, без оценка, в предоставянето на безопасно място за чувстване, в утвърждаването на правото на пострадалия да възрази, без да го правим вместо или “от името на”. Да разберем какво е съпричастността.
Вярвам, че това, което ни обединява като общност не са само възторзите ни или революциите ни. Че истинската връзка се създава чрез капацитета ни да почувстваме болката на другите и своята собствена. И в това е човечността ни и истинската превенция на насилието.
