“Когато си млад, си мислиш колко важно е всичко и как всичко трябва да се случи по правилния начин – твоята работа, твоята кариера, твоите избори и решения, всичко. След това, малко по малко, започваш да осъзнаваш, че един ден ще умреш, че един ден слънцето вече няма да изгрее за теб и земята ще си е отишла, заедно с всички звезди в небето и нищо няма да е останало. И тогава като че ли се насажда усещането, че всичко е само един голям шум за нищо, едно напъване и усилие – и за какво? За какво да ставаш сутрин и да правиш каквото и да било? Работата на твореца е да се опита да разбере защо, при все, че всичко това е факт, на теб ти се иска да живееш.“  - Уди Алън

Съществува огромен натиск върху човек на средна възраст, с прилични доходи и здраве, да е щастлив. Да е доволен, ако е успял да зачеркне всички изисквания в списъка „Данък обществено мнение“. Да е удовлетворен, ако отговаря на критериите за „нормален живот“ и да е свръх горд, ако ги е надхвърлил. За достатъчно голямо количество хора щастието е еквивалент на постигната сигурност за бъдещето, колкото и привидна да е тя, и на статут, с който родителите на порасналите си деца могат да се похвалят на другите.

Някога щастието е било отредено само за задгробния живот. Хората са вярвали, че е редно да страдаш на земята, особено ако си праведен християнин, за да може да получиш наградата си на небето. Земният живот се е възприемал като временното ни пребиваване в изпитания, за да имаме трамплин към вечно блаженство горе. Сега, когато много от предизвикателствата в ежедневието са премахнати чрез (пре)задоволеност и медицинска грижа, сме започнали да използваме вътрешното страдание като школа по духовно извисяване, търсейки смисъл и скрита полза в проблемите.

И двете крайности – тиранията на позитивността и цинизма на нещастността ни - са форма на пристрастяване и реално и двете крайности ни отдалечават от автентичното, истинско чувство на щастие. Щастието, всъщност, е състояние, което се култивира и поддържа, и не може да бъде причинено или създадено – също както Любовта. 

Щастието е проявление и не може да бъде обвързано с нашите очаквания, защото тогава се превръща в симулация на подобно чувство, с цел да отговорим на наши или чужди изисквания. Така често, дори и когато сме в състояние на добруване, се питаме: „Щастлив ли съм наистина? Достатъчно щастлив ли съм? Мога ли да бъда по-щастлив? Сега съм добре, но може би ще бъда по-добре, ако напусна тази връзка/работа/страна и т.н.?“ Това се превръща в масивно вътрешно терзание, несигурност и самосъмнение.

Страданието винаги се появява там, където искаме да задържим щастието. Да се вкопчим в красивия момент и да го направим постоянен, завинаги. Да го запечатаме в снимка, да спрем развоя му, защото знаем, че времето неизменно ще го промени. Искаме да спрем времето. И точно това убива красотата на момента, органичността, жизнеността на преживяването. Вкопчването ни в обстоятелствата, породили щастливите моменти, ни оставят с празни ръце, защото те са само обвивката. Съдържанието е било консумирано.

Щастието е в пълното грабене от момента. Изцяло да се раздадем в моментите, когато го изпитваме, да си позволим да го поемем до капка без мисъл за „после“ – в мига, когато тази мисъл влезе в съзнанието ни, моментът си е отишъл. Да можем да посрещаме ситуациите, които следват щастието, „низините“, със същата отвореност, любопитство и наблюдателност, с която поемаме и красивите върхове. Да умеем да пускаме, да присъстваме по добър начин както с „вдишванията“, така и с „издишванията“. Да останем с доверие, когато е трудно, да продължим да служим, когато сме щастливи. Да търсим смисъла не в продължаването на хубавото, а в спокойствието на духа. Да останем свързани със себе си и по-голямото, както в добрите, така и в лошите моменти. 

Депресията и тревожността в наши дни често са отражение на натиска, който си налагаме, да бъдем щастливи. Някак си не е ок да си меланхоличен, тъжен, отпаднал. Имаш позволение да си такъв, само ако ти се е случило нещо чудовищно, така че често търсим драмата или патологията, за да оправдаем минорното си състояние. Толкова много се говори за травмата – и тук изобщо не я отричам, но смятам, че е отзвук на вътрешното ни махало, което циркулира между стремежа за абсолютно щастие и крайната липса на смисъл.

За да сме щастливи, е добре да огледаме очакванията си. Особено там, където търсим оптимума, абсолютното. Например – в мита за сродната душа. Единственият и точният, който ще ми даде всичко,  от което имам нужда. Ще бъде мой любим, ще се обичаме вечно, ще можем да си споделяме всичко, ще се грижим един за друг, ще се подкрепяме, ще имаме страстна романтична връзка и ще отгледаме деца (ще създаваме заедно). Тези очаквания освен, че са нереалистични и неизпълними за един-единствен човек, са и сигурен начин да си причиним масивно разочарование и последващ отказ от любовта. Другата страна на махалото.

Как да култивираме и поддържаме състоянието на щастие в живота си?
Да намерим истинските източници на смисъл в ежедневието си. Няма по-добър анти-депресант от служенето. Емпатията, която идва, когато си свидетел на болката на другите, те кара да приемаш живота с повече благодарност и да оценяваш малките неща в живота. Можеш да бъдеш значим за някого – защото помагаш, а не защото се опитваш да си намериш място на значимост в живота на някого. Да даваш, вместо да търсиш да получиш. 

Да намерим истинските си източници на подкрепа в ежедневието си – нашите ресурси. Приятели, хобита, дейности, които ни зареждат, изкуството, книги, животинки, природа – всичко, което поражда вдъхновение и дава жизненост за теб. Навсякъде, където се чувстваш окрилен; където можеш да получаваш, без усещането, че трябва да даваш нещо в замяна. 

Да открием баланса да посрещаме всичко, идващо в ежедневието ни, с присъствие –  и доброто, и лошото. Хубаво е, ако успеем да не възприемаме всичко толкова сериозно. 

Да не се страхуваме от „правилно“ и „грешно“. Важно е да си позволим да експериментираме в живота, да рискуваме, да правим грешки, да умеем да се обичаме, дори и когато сме се провалили. Да си позволим да сме точно тези, които сме, да бъдем това, което искаме да бъдем, да правим, каквото искаме да правим.  

Да не спираме, преди да е дошъл краят ни. Да живеем така, че да не съжаляваме за нищо пропуснато. Има три капана, които крадат радостта и мира: съжаление за миналото, безпокойство за бъдещето и неблагодарност за настоящето. Не търсете най-доброто, а търсете своето. В крайна сметка най-доброто не винаги ще бъде ваше, но вашето винаги ще бъде най-доброто...