Най-голямото предизвикателство тук все още е „какво ще кажат другите“. Какво ще си помислят за мен. Как да бъда перфектен според очакванията, така че да си спестя болката от отхвърляне, срама да разочаровам някого – включително и колеги, шефове, обществото.
Има нещо много специално в ритрийтите навън. Те са място временно, на възможностите, убежище на личното щастие по трудния път между „би трябвало“ и „искам“. Само когато се измъкнем от познатото, от обичайните си роли и свалим няколко кожи на (нередна) вина, започваме да дишаме наново.
Хората, които имат добри отношения със семейството, приятелите, колегите и общността, живеят по-дълго, боледуват по-малко и се радват на повече щастие, наслада и удовлетворение в живота. Какво ни пречи и какво ни помага, за да създаваме автентични взаимоотношения с другите?
Освен добрите условия на държавата, в която живеем, предпоставка за качеството на нашия живот, възможно ли е щастието да се научи и какво зависи от нас? Вдъхновено от “The Masterclass of Happiness”, Финландия, 2023 г.
В Китай хората не задават въпроси към налагащите правилата, за да избегнат отчаянието, безсилието и безсмислието. Живеят с илюзията за това, че някой се грижи за тях, като деца, на които им се казва какво да правят. И се държат точно като такива- лоялни, защото са зависими, нарочно невежи, за да не страдат, послушни, за да оцеляват. Цената за това е обезличаването и обезценяването, които с всички пари на света не могат да бъдат компенсирани.
В един момент натрупаните компромиси, незачитането на истинските ти желания, те карат да се усъмниш, да си кажеш: "Това ли е животът, който искам да имам? Това ли са ролите, които искам да изпълнявам? Това ли съм аз?". И това не е просто криза, а е избухване на цялата ти потискана свобода на желанията, само че в закъснял и компенсаторен вид.
Всеки от нас носи отговорност да поддържа своята страст, плам и жизненост, защото тя е е единственото ни проявление, в което се чувстваме свободни.
