Нужно е да се говори за насилието!

Дребните актове на насилие в ежедневието ни са толкова обичайни, че изглеждат нормални. Отначало става дума за проява на неуважение, заплахи или емоционално отдръпване. Връзката е започнала страстно, с обещания за любов и бъдеще, но постепенно в ежедневието се установява поведение, при което, обичайно мъжът, започва да открива все повече „грешки“ в поведението на жената, първо да я коригира, после да я обижда, а накрая и да я наказва. 

Обичайно първите симптоми са неуважително или пренебрежително отношение, смаляване, унизителни реплики, включително и пред други хора (в компания). Често признак е все по-нарастващата ревност, следене, обсебване, контрол над времето на партньора, ограничаване на кръга от приятели и социални дейности. Започва с враждебност, отхвърляне на близките контакти на партньора, подигравателно отношение към заниманията на партньора, сърдене и отдръпване на любовта. Човекът, подложен на този стрес, обичайно не може да възприеме, че това е нарушаване на границите и правата му и се опитва да се адаптира и съобрази, което води до задълбочаване на проблема. Жените, които се обръщат към мен, обичайно търсят начини да спрат това поведение и да възвърнат доверието, но често го правят, като се опитват да угодят, вместо да се заявят. И това установява една още по-доминираща позиция за другата страна, която постепенно започва да контролира все повече. Накрая започват заплахи, скандали, посягане.

Кое ги задържа?

Ако агресорът беше някакво абсолютно чудовище, щеше да е по-просто. Само че преди, той е бил нежен любовник. Щом сега е такъв, значи нещо извън него не е наред. И следователно може да се промени. Жените, „които обичат твърде много“ вярват, че те могат да променят поведението на партньора си. И се надяват на промяната. Чувстват се отговорни. Чувстват се и виновни, че не са достатъчно привлекателни (той й прави забележки за килограмите), не са достатъчно добри (той я обвинява, че не е достатъчно открита с него), и се опитват да угодят.

Казват си също, че да запазят несъвършената си връзка, е все пак по-добре, отколкото да останат сами, (насилникът често казва, че никой няма да я пожелае такава). И те му вярват. Въобразяват си, че ако останат сами, ще съжаляват. Често имат подобен модел на незадоволителни отношения в семейството, в което са родени. В родния дом на потърпевшите насилието винаги е присъствало, явно или прикрито… Мислят си със страх за децата, ако има деца. 

Страхът поражда патологично поведение, което впоследствие ще послужи за оправдание на агресията. Жертвата реагира обикновено бурно и объркано. Каквото и да предприеме, каквото и да направи, всичко се обръща срещу нея. 
Задвиженият кръгов процес не може да бъде спрян, защото патологичните реакции и на двамата се умножават – агресорът все повече унижава и насилва жертвата си, жертвата става все по-беззащитна и неспособна да реагира.

Живеем в свят, където да кажеш, че си се провалил или не си се справил е срамно. Когато жертвата на насилие говори за случилото й се, това неминуемо означава да признае първо пред себе си, а след това и пред външния свят, че е била слаба и несправяща се, че не е успяла да контролира ситуацията. Че е позволила това. Борим се със собственото си чувство за срам и гордост, както и от нелогична лоялност към партньора-похитител. Съхранявайки неговата репутация, се надяваме да спасим и своята.

Резултатът:

• Може да се отключи психично заболяване (депресия, постоянна тревожност, ползването на силни медикаменти или вещества, опити за самоубийство)
• Жертвата се превръща в насилник (бие децата си)
• Изгражда се солидна идентичност на жертва (неспособност да функционира в живота си и да взима решения/ да прави избори)


КАКВО ГИ КАРА ДА МЪЛЧАТ?

⫸ Вътрешно противоречие, породено от желанието на жертвата да “забрави” за насилието, да го изтрие  от съзнанието си и да продължи да живее така, сякаш никога не се е случило, и от друга страна  - потребността се избави. Срамът често надделява над страха и инстинкта за самосъхранение и държи насилието в тайна.

⫸ Вината. Общоприетата норма, че жертвата е виновна се преживява и като лично убеждение. Жертвата, претърпяла домашно насилие, започва да живее с мисълта, че тя предизвиква насилието и с вярата, че ако се промени и стане “по-добра” насилието ще спре. Или чувства вина, че се е въвлякла в тази ситуация - отново на преден план водещ става срама и насилието остава в тайна.

⫸ Загуба на вяра в себе си. Жертвата се чувства безпомощна и пасивна, неспособна да се справи сама. Това предопределя и ниското й самочувствие. Жертвата е “смачкана” психически, чувства се унизена, недостойна,  дефектна. С времето тези симптоми се усилват и се превръщат в абсолютна абдикация от борбата. Срамува се от себе си и затова не говори.

⫸ Състояние на зависимост. Жертвите на домашно насилие се намират в положение, от което могат да предвидят насилието, но не могат да избягат от него. Силната емоционална, родова или финансова зависимост са причината жертвата да остане при насилника. Срамът и осъждането, че иска да се измъкне, я карат да мълчи.

⫸ Противоречиви чувства. Често жертвата на домашно насилие все още обича партньора си, но тази любов е съпроводена и със страх за физическото и психическо оцеляване. Това състояние на силна обърканост  прави жертвата нерешителна или напълно парализирана. Два противоречиви импулса се сблъскват с еднаква сила: нуждата да остана свързан и нуждата да избягам/ да се предпазя. Това е като да натиснеш едновременно гас и спирачка. Двигателят изгаря и няма действие, няма думи.

⫸ Промяна в междуличностните отношения. Поражда се недоверие в отношенията между хората, което често се изразява в убеждения, свързани най-вече с отношението на жената към мъжа, като – „Всички мъже са еднакви”, ”Дори да си намеря друг мъж, той ще е същия като предишния”, “Никой не го е грижа”. Контактът с децата също може да претърпи промени. Жената може да бъде невъздържана и избухлива с тях, да й дотягат и да се чувства виновна за това. Няма да го признае

⫸ Кризата. Емоционалното състояние, в което изпада жертвата след акт на домашно насилие, често се описва като криза. Това е състояние на пълна обърканост и царящ хаос в мислите и чувствата на жертвата.

Какви са първите наченки на токсична връзка?

Първият въпрос, на който трябва да си отговорите е – чувствам ли се принуден? Първото нещо, което трябва да направите след това, е да го кажете – „Не съм съгласен, моля, спри“. Ако другият не си промени поведението, най-добре е да сложите граници, да се отдалечите, да установите пространство на безопасност за себе си - физическа, емоционална, психична. И когато човек попадне в такава ситуация, трябва да говори за нея – дали във форуми в интернет или с психотерапевт, но трябва да говори. Когато си в такава ситуация, не можеш да мислиш, не можеш дори да разбереш какво става и затова е необходим един външен поглед, някой, който да ти посочи ПЪТ.

⫸ Емоционална зависимост: когато започнем да изпитваме противоречия между собствената си преценка, това, което ми казва моят здрав разум, и емоционалната ни реакция: ти си токсичен за мен, ти ме разболяваш, ти ме разстройваш, аз се страхувам от теб, аз се напрягам, когато ние трябва да бъдем заедно. Едновременно с това, толкова силно те обичам. Когато в отношенията започнат да се проявяват: стрес, страх, унижение, неуважение, забележки, корекции, смаляване, изолация, контрол. 
 

КАКВО МОЖЕ ДА НИ ПОМОГНЕ?

Най-важното е жертвата да си възвърне чувството на безопасност. Физическа, емоционална и психическа дистанция. Граници. Отдалечаване. Създаване на чувство на безопасност и вътрешна устойчивост. Важно е потърпевшият да си възвърне увереността в себе си, защото насилникът най-често й е казвал, че тя за нищо не струва.

На второ място трябва да накараме потърпевшия да се свърже с ресурсите си – общности, групи, хора, социални контакти, професионалисти – хора, които са били в подобна ситуация могат да дадат адекватен съвет, както и просто да бъдат слушатели. Други източници на сила са осигуряването на средства за икономическа независимост, всякакви жестове на подкрепа и грижа към себе си, природа, терапия, спорт. Може да се анализира по-подробно ситуацията, когато жертвата се възстанови и възвърне известно доверие в себе си, например да се опитаме да разберем какви са причините в личната история на потърпевшия, които са привлекли подобна ситуация в живота му. Другите средства са терапевтични – подкрепа и вдъхване на сила, възстановяване на себестойността и себеоценката.


Когато си жертва на насилие и са нарушени границите на тялото ти, е много трудно да приемеш, че си значим, защото човек започва да губи себеуважението си. Става фрагментиран. Това събиране е вътрешен процес и той започва от момента, в който пострадалия повярва, че би могъл да се "събере", да започне отново, да си възвърне това, което е изгубил.

Къде е личната отговорност на всеки един от нас в този процес?

В практикуването на ненасилствена комуникация между родители и деца и в училище; в провеждането на кампании, които да държат темата над повърхността – и законодателни и социални мерки, разбира се.
В смелостта да не си затваряме очите, когато това се случва около нас, да не приемаме, че не е наш проблем. Да спрем да съдим, да действаме категорично и решително, когато има насилие около нас. Както и да разгледаме собствените си агресивни импулси, да ги осмислим и разрешим. Да осъзнаем, че всяка агресия е реакция на травма и всяко понасяне на агресия – адаптация към травма. Да усвоим способите, чрез които ние самите да бъдем безопасно и сигурно присъствие за хората, с които сме свързани.

 

NB: Повече по темата и ресурси, разгледайте двата онлайн курса: 

Свобода и близост
https://www.artstherapyinstitute.bg/item/svoboda-i-blizos

Как да се освободим от вредните навици и пристрастявания
https://www.artstherapyinstitute.bg/item/kak-da-se-osvobodim-ot-vredni-navitsi