Блог

Вашите лични въпроси: Постижима ли е хармония в отношенията и как?

Последните 10 години, все по-често ми задават въпросa дали въобще здравословната, сигурна връзка между двама партньори е нещо постижимо. И какво можем да направим, за да се случи тя в живота ни?

Когато Берт Хелингер, създателят на метода Семейни констелации, говори за взаимоотношенията, той винаги започва с това, че тайната на любовта е да се съгласим с всичко такова, каквото е. И аз знам, че това е твърдение, което може да породи доста дискусии. Но искам да обясня какво точно означава това.

В Полето се вижда, че всичко, което е отхвърлено има най-силно въздействие и то продължава. Затова е много важно да можем да приемем нашия партньор с ограниченията, с които идва, с миналото му, да приемем неговото семейство, неговите родители, неговата майка и баща. Също, разбира се, да приемем нашите родители, нашата майка и нашия баща. Само тогава можем да се разграничим от тях.

Казваме „да“ на партньора такъв, какъвто е. Преди да се срещнем, всеки е живял по определен начин. Неговата история може да създава предпоставки за ограничения, например предишно семейство, деца, травми от предишни взаимоотношения, дългове, болести и т.н. Всичко, което нашият партньори е преживял преди да ни срещне, всичко което ние сме преживели преди да срещнем този партньор, създава ограничение в една връзка. И ако ние се съгласим с тях, ние можем да работим по един добър начин в партньорство. Това означава, че ние се съгласяваме с човека такъв, какъвто е, съгласяваме се с неговите родители, с неговата култура, с неговите привички.

Ако не можем да се съгласим е по-добре да не се измъчваме, защото всеки един ще бъде лоялен, той ще се променя, но промяната винаги ще варира в рамките на това, което всъщност му позволява неговата система.

И понякога това не е пълна свобода, но ако ние се съгласим с тази непълна свобода, то нашето помирение с даденостите ни прави свободни. И другото нещо, с което да се съгласим, ще бъде това, че ние можем да имаме различни съдби.

*

security_680x350.jpg

*

Казвам го по този начин, защото ние се събираме с един партньор и имаме желанието да бъдем вечно заедно. Затова и хората се женят и на сватбата си обещават да бъдат заедно, докато смъртта ги раздели. Това е едно чудесно намерение, но животът е феноменология, той е един процес, който се случва стъпка след стъпка. Ние може да плануваме тези стъпки напред в настоящия момент, но не знаем дали, когато ги извървим, ще бъдем на същото място, на което сме планирали да бъдем. Затова ние можем да решаваме в живота си само феноменологично. Следващата стъпка ни предоставя възможност да актуализираме нашия избор, нашето решение.

В този смисъл констелациите ни насочват да приемаме факта, че може да имаме различни съдби. Т.е., нужно е всеки ден да избираме отново човека, с когото сме. Да си даваме възможност да подновяваме, да проверяваме в себе си това решение, което сме взели. То съгласувано ли е с нашия индивидуален път, съгласувано ли е с нашето вътрешно желание, с движението на нашата душа. Ако ние правим твърде много компромиси, се получава дисбаланс, защото проектираме върху партньора един родител, който ни забранява. Всъщност ние си забраняваме, но след това трупаме възражения, съпротиви, гняв, депресии, всякакви неща, които в крайна сметка ни докарват до състояние, в което не желаем да действаме или загубваме мотивацията си да действаме.

*

110_680x350.jpg

*

Започнах да ви говоря за това, защото всъщност за мен това да се съгласиш с обстоятелствата, които касаят другия човек, с човека такъв, какъвто е и с индивидуалната съдба на всеки от партньорите, е в основата на взаимоотношенията. Но съгласяването самó по себе си е най-трудно. Съгласяването идва лесно, когато ние престанем да бъдем деца в собственото си семейство и когато ние приемем, че вече сме получили достатъчно и че това, което имаме е достатъчна основа, от която да градим.

Ако ние имаме възражение към родителите си, ако чувстваме, че не сме получили достатъчно, то тогава влизаме във взаимоотношенията с усещането на детето, което сякаш няма достатъчно, за да изгради един добър живот. Тогава започваме да изискваме от партньора.

Да се съгласим също означава да имаме силна връзка с родителя от същия пол. Каква е връзката? За да сме силни като жени или съответно мъже, ние трябва да имаме силна връзка с жените в рода си и съответно за мъжете – да имат силна връзка с мъжете в рода си. И ако аз се чувствам силна като жена и партньор, за мен няма да е проблем това, през което ще преминава моят партньор. И ако той проявява някаква слабост, аз няма да се усещам по-слаба, по-неоценена от това. Тоест, нашето собствено чувство за ценност, за център и за достойнство идва от това, което ние правим за себе си, а не от това, което партньорът прави за нас или това, което прави той със себе си и своя живот. Разбира се, ние винаги можем да изберем да не бъдем заедно, ако този дисбаланс, за който говорим се проявява, но ние няма да търсим силата в другия човек.

И в този смисъл, ако имаме всичко, от което имаме нужда вътре в себе си, в своята система, няма да има проблем да се съгласим с обстоятелства, които ще идват в този момент от партньора.

*

Image_4_680x350.jpg

*

Важно е да разберем, че това което сме получили от нашите родители е достатъчно. И ние вече като можем да се погрижим сами и да намерим и имаме това, което ни е необходимо. Не търсим някой да ни снабдява и едва тогава партньорът ще бъде различен от родителя. Родителят е единствен, той не може да бъде заменен, никой не може да заеме неговото място. Партньорът е заменяем. Партньорът е един от многото. Теоретично той е специален, но е специален, защото ние го правим специален, защото ние го избираме, ние казваме ти си този човек, а потенциално, всъщност той е един от многото. И ако емоционално усещаме аз не мога без теб, ти си ми нужен, то тогава най-вероятно зад образа на партньора стои образ на единия родител.

Едно добро партньорство може да се получи, ако кажем „да“ на партньора си такъв/такава, какъвто/каквато е; ако кажем „да“ на нашите родители такива, каквито са, и „да“ на родителите на нашия партньор такива, каквито са. Ако можем да кажем „да“ на индивидуалната съдба на всеки един от нас и да намерим центъра на съществуването си в себе си, а не в партньора.

В този смисъл, най-силното „да“ е към самите себе си.